На някои ченгета просто им върви. Аз например съм случил на началник. Въпреки че IQ-то ми е с поне двайсет единици по-високо от неговото, шефът ме харесва. Може би защото избягвам да му набивам в очите в чия полза е разликата. Само че от всяко правило си има изключение. Правилото за харесването автоматично губи сила, когато в града преди два дни е станало убийство, а моите колеги от следствения отдел още не са прибрали някой заподозрян. - Знам, че си в отпуск, само че нещата се забатачиха, а пък нали ти си ни късметлията... – избоботва в слушалката един глас, за който в момента не искам да си спомням. Шефът поизчаква, за да ми даде възможност да се хвана доброволно на въдицата. Не се хващам, с което изчерпвам правото си на свободен избор. – Утре в осем и шест минути да си при мен. Една от странните привички на шефа е мигновено да вкарва в действие всяка прехвръкнала наблизо идея. Сигурно е прочел някъде, че насрочването на съвещанията и срещите не на кръгъл или половин час действа мобилизиращо на подчинените, защото напоследък това му се е превърнало в мания. И за капак не гони другите кой знае колко, докато на мен ми държи сметка за всяко закъснение над десет секунди. Вероятно защото веднъж не се стърпях и след като го чаках цял час в една зимна виелица, нехайно споменах, че точността е учтивостта на кралете. И ето че в осем и деветнадесет поемам случая. За два дни със сигурност е установена единствено самоличността на убития – Петър Констанцев, по прякор Лекето, наркоман и пласьор на дребно, както и причината за смъртта – разкъсване на аортата, предизвикано от удар с тънко оръжие, вероятно отвертка със заточен като бръснач ръб. Ясно ми е, че като наркоман Лекето още приживе е бил мъртъв за роднините си, а като пласьор не е поддържал никакви постоянни връзки. Тъй че който и да го е убил, не е имал нищо лично против него. Би могъл да е всеки от няколкостотинте регистрирани и няколкото хиляди нерегистрирани потенциални негови клиенти от града. Стига да е превъртял от абстиненция и да не е имал пари дори за една доза. Известно време разсъждавам като гражданин - че обществото следва да се радва, задето се е отървало не просто от едно леке, а от същинска напаст, - но после професионалистът у мен надделява. При такава пълна липса на улики, ако тия дни убиецът не изтърве случайно отвертката в краката на някой от нашия отдел, случаят ще мине в графата “Неразкрити”. Лош късмет. Преди време моят гуру ми предложи страхотен похват за справяне с блокажи в работата. Когато не разполагам със следа или потенциалните заподозрени надхвърлят пет хиляди, зарязвам всички издирвания и хипотези и се заемам с разширяване на кръгозора си. Днес посоката на разширяване ми беше подсказана от общинското радио, чиито новини неизменно се въртят около кмета. Първата вест сутринта бе, че конференцията “Заедно срещу дрогата” – естествено под патронажа на господин кмета - ще завърши с лекция на известния нарколог професор Байданов. Пред хотела, където е конференцията, откъм един червен “Опел Калибра” със софийски номер ми маха журналистът Иван Гаврилов – тежката артилерия на местния вестник. - Какво си потъмнял като буреносен облак? – пита той след взаимните уверения, че денят е добър. - Янков иска да му намеря убиеца на Лекето. Не въобще, а до пет без осемнайсет утре следобед – обяснявам полугласно, защото тъкмо когато си отварям устата, шофьорът на калибрата излиза от нея и ме зяпва любопитно. Хубаво момче, но аз не обичам навлеци. Привърженик съм на английските маниери – първо те запознават и чак след туй се намесваш в разговора. Младежът обаче явно е американски възпитаник. - Ще трябва да успеете – заявява той, с което окончателно изпада на дъното на класацията за симпатия от пръв поглед. Сетне обаче съучастнически добавя: - Иначе Иван ще напише, че правителството и полицията не правят нищо, за да опазят човешкия живот. Иван се ухилва, за да покаже, че е приел шегата, но очите му се присвиват. Аз пък мълчаливо коригирам рейтинга на непознатия в посока нагоре. - А вие сте? – обръщам се към него. - Филип Байданов – подава ми ръка младежът. – Помагам на баща ми да се бори с наркоманията. - Значи сме от една и съща страна на фронта. - Само че на различни флангове. Ние действаме, докато все още може да се направи нещо друго освен да се броят труповете – отсича Байданов младши, за да си възвърне първоначалното място в тайния ми списък. Нищо чудно, че после слушам лекцията на баща му с известно предубеждение. - Наркоманът няма друг изход от зависимостта – набива в главите на слушателите добре модулираният глас на професора, - освен метадоновата терапия. Тя е единственото сигурно средство за окончателно скъсване с наркотиците. Слушателите - петдесетина души, най-вече жени, чиито лица подсказват, че те вероятно имат зависими от наркотика близки, - явно приемат думите му като откровение. Аз пък се дразня от оная надменност към усилията на другите, която преди малко долових и у Байданов младши. Докато си отбелязавам на ум всичко това, очите ми отнесено регистрират, че някаква дребна руса дама, която до този момент не съм забелязал, става от първите редове и устремно тръгва към вратата. Щом приближава, леко ми се усмихва и аз автоматично разтягам устни в отговор. Започвам да се чудя коя е чак след като вратата зад мен леко хлопва, но минава още половин минута, преди да свържа походката с косата. А щом ги свързвам, скачам и на свой ред се устремявам навън. Непременно трябва да я настигна.  Имайте предвид, че това, което ще научите сега, е абсолютно поверително. Ако го споделите с шефа, ще отричам до дупка, тъй като не желая да си правя служебно харакири. Защото моят личен гуру е въпросната руса дама. Доктор Давидкова е единственият истински психотерапевт в целия Югозапад, така че слага в малкото си джобче всички тукашни психиатри. Имам ли тежък случай, отивам при нея. Не знам как го прави, но без да й съобщавам никакви следствени тайни, анализите й всеки път уцелват десятката. Ще питате как тъй не съм познал своя гуру. Работата е там, че докторката има объркващия навик да сменя шапки, прически и цвят на косата, при което се изхитрява всеки път да изглежда съвършено различна. По-лесно е да я познаеш, когато шофира колата си на пътя, отколкото когато я срещнеш нейде из града. Един приятелски съвет: ако по пътя ви задмине тъмна “Астра”, а зад волана се крие дребна жена, не се лъжете да я гоните с по-мощната си кола. Ще запазите по-голяма част от себеуважението си, ако изостанете веднага. Когато изскачам навън, виждам, че докторката вече слага колана. Астрата шеметно завива в обратната посока и се понася по булеварда към гарата. Изтичвам до бордюра и установявам, че днес късметът е на моя страна: на светофара колата свива вдясно, където се намира познатият ми кабинет. Въздъхвам облекчено и тръгвам. Пет минути ходене ще ми дойдат добре. Заварвам доктор Давидкова на двора в дружески разговор с едно рижо коте. Щом ме вижда, котето недоволно вирва опашка и се оттегля, а тя ме поканва в кабинета. - Виждаш ми се угрижен. Какво е станало? - Наркоманска история. Тя изведнъж засиява и церемониално ми протяга ръка. - Поздравявам те за страхотната идея. Аз въпросително повдигам вежди. - Друг следовател не би дошъл там, за да търси следи. Дали не ме пързаля? - Преувеличаваш. - Хайде, хайде. Само ти можеш да се сетиш, че рано или късно на всички такива конференции мафията задължително ще командирова някой съгледвач или двоен агент. Добре е, че си започнал да оглеждаш редиците. Възможността да съм пропуснал да забележа нещо толкова важно, ме обезпокоява. Стисвам зъби, за да не ми проличи. - Ти като че ли се разтревожи – забелязва моят гуру. И любезно предлага: – Ако трябва да се върнеш, не се бави. - Не, не, няма нужда – отричам бързо. Тя ме заглежда с любопитство. - Всъщност защо си излязъл? Да не би лекцията да свърши? Как да й призная, че съм разчитал тя да ми помогне, като ми подхвърли някоя идея? - Професорът взе да ме дразни – отвръщам. – Надут пуяк. Психоаналитикът отсреща май отгатва на какво съм разчитал, защото тонът става професионален. - Остави квалификациите – казва. – С какво те подразни? - С тия приказки, че метадоновата му програма била единствената врата за бягство от дрогата. - Мислиш, че има и други ли? - Не знам, не съм специалист. - Значи проблемът не е в претенциите за изключителност – констатира тя. – А дали не е в подменената дума? - Каква дума? - Добре чух, че Байданов не каза “врата”, а “изход”. - Изход, врата – все едно. - Не съвсем – някак подвеждащо започва тя. – Изход – това е навън. А през вратата... – и не довършва, защото на мен ми проблясва. - ... се минава и в двете посоки – изстрелвам. - Това не важи ли и за изхода? - През изхода се минава само навън. Тя се усмихва и премълчава. Мълчанието продължава толкова дълго, че накрая аз притеснено добавям: - Или поне би трябвало. Не е редно да се влиза оттам. - Може и да не е редно, но дали е възможно? Потърсвам по-полезна тема, защото ми се струва, че засега разговорът не води наникъде – ни навътре, ни навън. - Истината е, че ми стовариха едно убийство на наркоман, а никой нищо не е видял и никой нищо не знае. - Ами! Наркоманите са доста затворена общност. Защо не поразпиташ някой от тях? - И какво ще му попречи да ме излъже? Щом се друса, не можеш да разчиташ на нищо, защото е пълен парцал. Абсолютно лишен от достойнства. - Първо, лъжата също дава добра информация. И после, ако няма достойнства, можеш да разчиташ на недостатъците. Като заговори така, започвам да се чудя защо съм дошъл при нея. Изглежда го забелязва, защото сменя темата. Само че не натам, накъдето бих искал аз. - Пак успя да получиш безплатно материал за поне два инсайта – казва. На нейния жаргон инсайт означава прозрение. Не се стърпявам и й казвам, че днес такова животно не съм и помирисвал, камо ли пък две наведнъж. Освен ако не броим за инсайт това, че явно ме отпраща. - Отпращам те, защото след малко ще имам пациент – спокойно потвърждава тя. – А за инсайтите не се безпокой. На ума понякога му трябва време. Излизам с накърнено самочувствие. Най-неприятното в партньорството ми с доктор Давидкова е усещането, че непрекъснато се налага да подтичвам подир нея. Какво ли изпитва понякога към мен горкичкият ми шеф? В следващия миг се отърсвам от самосъжалението, защото прозирам как да се възползвам от нейните идеи по начин, за който съм сигурен, че тя си няма и представа. След малко се спотайвам във входа на сградата, където живее позната на цял град личност. Не минават и пет минути и вътре влиза друг мой познат. Не ще да съм му много симпатичен, защото се обръща и хуква. Настигам го и усуквам ръката му в болезнен ключ. После го приканвам с другата да изпразни джобовете си. В тях няма нищо освен една петачка. Бързо обяснявам какво ме интересува. - Честен кръст – кълне се, - никога не съм си имал работа с Лекето. Отде да знам кой го е пречукал? - Като не знаеш, не знаеш – въздъхвам примирено. - Само че ще трябва да те отведа в полицията за проверка. - Защо ме арестуваш, бе? Какво съм направил? - Нищо – признавам, - освен дето нямаш документи. Ще си поговорим пет-шест часа и ще те пусна. За него тази перспектива е толкова кошмарна, че дори не събира сили за злобен поглед, а направо се разтреперва като лист. Явно е намерил пари за доза в последния момент. А може би причината е друга? - Кък тъй си останал на сухо? – питам. - Аз взимам от Метовите хора, а те нямат стока. Уж обещаваха за снощи, ама... Той дори не съзнава какво ми съобщава. При тази конкуренция никой наркодилър не може да си позволи дори ден да отсъства от пазара. Довечера със сигурност ще има пратка. Но къде? Трескаво сглобявам в ума си дочути тук-там фрази. - Значи утре сутрин да те чакам при басейна? Той се обърква и не отговаря. Не ми и трябва. Зениците му вече потвърдиха, че съм отгатнал. До закрития басейн има фитнес зала, където често съм забелязвал хора с вид по-скоро на самоходни тояги, отколкото на спортисти. Когато го пускам, няколко секунди разтрива китката си, а сетне щастливо облещва очи – явно не е очаквал, че ще му върна парите. И понеже природата не търпи двама късметлии на едно място, веднага поема към третия етаж за заветната доза. След себе си оставя такъв шлейф от облекчение и благодарност, че за миг се радвам заедно с него. После тръгвам бавно към къщи, за да обмисля програмата си за вечерта, а в главата ми кънти неприятна мисъл. Нима съм претръпнал толкова, че съм се превърнал в закоравял циник? Човешко ли е да се радвам, когато някой отива да се трови? Май утре пак ще трябва да видя докторката. Залата за фитнес постепенно се опразва. Накрая си тръгва дори момчето на барчето и аз оставам само с трима непознати. Те също като мен не си дават много зор с железата. Към девет започват да ме гледат недружелюбно и понеже не ща да ги подплаша, навличам горнището на анцуга си и излизам. Лампите по алеята не светят, а няма и луна. Свивам се между групата храсти на десетина метра от сградата. Съвсем навреме, защото ветрецът изведнъж замира и става тъй тихо, че може да се чуе и муха. Човекът, когото чакам, обаче се оказва по-тих и от муха. Разбирам, че е пристигнал, едва когато се плъзва като сянка край стената. Изчаквам малко и изваждам от сака пистолета и един трофеен кози крак. След като ме забавя две-три секунди, вратата на залата отскача с пукот. Изкрещявам “Не мърдай! Полиция!” и влетявам вътре. Пропускам край себе си предния край на лоста, с който най-якият от тримата опитва да ме изтърбуши, и го халосвам с пистолета. Онзи рухва, а останалите двама най-после зърват оръжието и се спаружват. Сега обаче ме интересува единствено новодошлият. Звън от стъкло съобщава, че той е – не, допреди миг е бил! - в тоалетната. Дори и не помислям да се провирам през прозореца след него, а спринтирам в обратната посока. Онзи търчи с всички сили надолу към града. Откъде да знае, че съм печелил състезания? Извръща глава назад и рязко завива към моста над реката. Разбирам, че иска да се отърве от пакета, който държи в ръка, и ускорявам още. Нещо ме дръпва за крака и аз правя кълбо във въздуха и две по земята. Докато стана, онзи изтрополява до средата на металната настилка и спира. От пакета руква струя бял прах. Водата я отнася. Оттатък моста човекът клеква, изплаква ръцете си в реката, а после отпрашва към гората. Пълен провал. Сега и да го хвана, все тая – не разполагам с нищо против него. Продължавам да го гоня само от спортна злоба – за да му докажа, че поне в краката съм по-бърз. Странното е, че и той не се отказва. Защо рискува да си извади очите в тъмното, когато може просто да спре и да ме скъса от подигравки? Ами ако не може да спре? Ако за него е също тъй опасно да го позная сега, както преди минути да го хвана? Все пак май не съм се провалил. - Филипе, не бягай! – изкрещявам подире му. А после ми идва същинско вдъхновение. – Хванахме баща ти. Пое цялата вина. Стига сме търчали, все пак съм човек на възраст. Онзи продължава да тича, но като че ли позабавя ход. Аз се обръщам и тръгвам към града. Дали е достатъчно объркан, за да вземе входа в капана, който му устроих, за изход? Вход - изход. Вторият инсайт. Звънвам на шефа и моля да претърсят червената калибра за следи от дрога и за отвертка с добре заточен ръб. Той ми връща обаждането, когато вече пия кафе на горния площад. Професорът бил арестуван, синът - обявен за издирване. - Голям си късметлия! – завършва възхитено и сякаш с капка завист. – На друг щеше да му отиде цялата отпуска, а ти – за един ден. Усещам, че ме обзема чиста радост - както заради онзи наркоман. И пак започват да ме мъчат неприятни мисли. Май утре наистина ще трябва да говоря с моя гуру. Да знаете къде продават хубави цветя?